Есенната меланхолия обхвана и неговата кантора. Навън сияеше късното слънце и играеше с багрите на растенията. Преди ден беше ходил в парка и с учудване разбра, че есента е дошла, гледайки играта на цветовете в листата на дърветата. Само боровете и елите не сменяха премяната си. Неволно направи аналог със себе си и боровете. Не, не се променяше и той! Живот! Такъв е той - за едни майка, за други - мащеха. Свилен знаеше, как да се наслаждава на радостите му. В работата си се беше доказал. Имаше достатъчна и заможна клиентела. Професията му го беше направила дори и психолог. Подсмихна се, като си спомни първите си стъпки в сайтовете за запознанства. Изключителна школа се оказа за него. Пред него стоеше дело, което се нуждаеше от външна услуга. Можеше да я възложи на доста фирми и свободно практикуващи, но се сети за, Габриела. Бяха се запознали точно в подобен сайт. Стори му се лесна мишена, но се излъга. Зарадва се в началото, че може да приложи ,,своите си " прийоми, но се оказа костелив орех. Не беше от мъжете, които лесно се отказват. Безкрайни часове си чатеше и с нея. Говореха си за човешките физиологични нужди, за отношенията в новото време, за дуалността и естествено за среща. Габриела си знаеше своето - само приятелство и нищо друго! Опитва да я склони по всевъзможно известните му начини, но така и не успяваше. Бяха съграждани. Хитростта му подсказваше, че трябва да приеме условията й. Някак си я убеди, че я разбира и се съгласява с тях. Използва случай да писка услуга, свързана с ангажиментите й и тя се отзова. Впечетли го професионализма й. Възлагаше й поръчки от време на време и напомняше за себе си. Разговорите им продължаваха и в сърдечните насоки. Нямаше за цел да я опознае, но вече знаеше достатъчно за нея. Не го интересуваха изобщо душевните й стремежи и вълнения, но я слушаше търпеливо. Разполагаше с телефона й, скайпа й и адрес. Днес ще й даде поръчката и ще поговорят.
- Ало, как си? Имаш ли минутка време за мен?
- Здравей, здравей! Казвай! - бодро отговори, Габриела.
-Можеш ли да поемеш една поръчка? - отегчено запита, Свилен.
-Дай да видя, че съм поела доста ангажименти! - с готовност му отговори.
-ОК, пращам.
-А, ще се справя, стига да не ме притискаш. С колко време разполагам? - делово заяви, Габриела.
- След три дни ми е нужна. - скъси срока, Свилен.
- Ами оки, ще се справя.
-Колко ще ми струва? - запита и се подсмихна.
- Както обикновено.
- Няма проблем! Ще ти ги платя на ръка, когато имаш време и минеш през кантората.
Вече я беше приучил да си взема хонорара лично от него.
- Я чакай! Във вторник имам повод, ако искаш, да се видим на чаша вино. Ще си поговорим и ще ти донеса парите.
- Ами, оки.
- Хайде, нека е вечерта, че денят ми е претоварен! - хитро вмъкна, Свилен.
- Уф, ами добре!
За миг се замисли. Не трябваше да е помпозно заведението, тя не харесваше такива. Избра с национална кухня и й го съобщи. 
- оки! - съгласи се, Габриела.
- Да те взема от вас?
- А, не! Има да ме говорят. Ще дойда в уговорения час. 
- Добре! Знаеш, че ще пазя репутацията ти. - лукаво вметна, Свилен.
Така, сега оставаше планът. Вече имаше основните му параметри. 
Срещата мина по негов сценарий. Случайността му я поднесе на тепсия. Изживяваше някаква мъка и се възползва. Убеди я в чувства си, уговори нова среща, но не бързаше. За него вече нямаше значение времето. Скоро ще има своя трофей! Дали преди, или след екскурзията й, не го интересуваше. Важното беше, че е успял да разпали искрицата на влюбването. Нямаше и значение, че даже не беше съвсем негов тип, да не говорим за липсата на чувства. Трофей и това е! Звънеше й, без да досажда. Подклаждаше огъня на любовта й, но съвсем дискретно. Знаеше, че за него е еднодневка. Беше му любопитно, как би се представила, при положение, че твърдеше, че няма опит. Любопитството заменяше чувствата. Не му се беше случвало да получава отказ, когато набележи цел. С, Габриела е различно. Минаха няколко години, докато постигна своето. В трофейната му зала стоеше нейното място незаето. Потри доволно ръце. Егото му беше удовлетворено и самолюбието изчеткано. Едно не знаеше - не я познаваше изобщо.
Затвори телефона след поредния разговор и погледна навън.
Наближаваше обед. Градът се суетеше в ежедневието си. Безброй съдби се преплитаха. Интересуваше го само неговото добруване. Не чуваше детската глъчка, не виждаше болните, чакащи пред лекарските кабинети, които бяха в близост до канторите. Нямаше представа за умислените хора, влизащи в съседната банка. Не го интересуваше даже живота на клиентите му, за които пледираше. 
Свилен постигаше - рано, или късно!