Клошар намира до кофите букет, вдига го, пооправя го и си тръгва усмихнат,притиснал го до гърди,теглейки количка с кашони.                                              Бризът свирепее, забива ледени стрели с точността на снайперист в очите на мъж стоящ пред входа на жилищна кооперация. Разочарование е изписано на лицето му. Имаха уговорка за Коледа. Не отговаряха на телефонните позвънявания. Трудно намери цветя в града. Аранжираха красив букет. Беше го изхвърлил в контейнера. Запали цигара и се облегна на автомобила. В сумрака забеляза измършевяла фигура на мъж с букет в ръка. Беше клошар, теглещ количка зад себе си. Клошарят се изравни с него, погледна го и се спря.                                                                                                 - Искаш ли цигара?                                                                                                                                 - Не, благодаря, не пуша!                                                                                                                     - Ето, заповядай! - подаде банкнота.                                                                                                - Имам си, благодаря!                                                                                                                          - Защо тогава събираш от кофите? - тросна се мъжът.                                                                - Ще Ви кажа. В боклука е историята на всеки един човек и всяко семейство. Ето вижте! Изхвърлени сервиз, бижута, дрехи - нови и бельо. Раздяла - окончателна. Ето и цветя. Не са от същите хора. От мъж са. От мъж без Вяра и търпение. А, простете! Марин, приятно ми е!                                                                                                                              Мъжът се вгледа в клошаря. Възслаб, прегърбен, брадясал, но с живи очи. Имаше нещо мистично в него.                                                                                                                               - Що за човек си? Дидо се казвам.                                                                                                    - Обикновен. Четях лекции на студенти някога. Оставете това сега! Не сте тукашен?      - Не съм.                                                                                                                                                    - Намръзнал сте. Искате ли да се качим у дома? Не е много топло, но е завет.                - Благодаря! Ще тръгвам. - почти учтиво отговори, Дидо.                                                            - Да не се повредила колата Ви?                                                                                                      - Нищо й няма.                                                                                                                                        - Мога ли да помогна с нещо? Искате ли подарък? - бързо сложи букета в ръцете на, Дидо. - Знам, знам! Цветя на мъж - само в болнична стая. Наминете пак, моля! Ще си поговорим. Бързате ли?                                                                                                            Разстопено олово се изля в душата на мъжа, като че ли. За къде да бърза?!                      - Виж... - започна, мъжът, но такси дойде и настойчиво поиска да спре близо до входа. От колата излезе водачът, отвори задната врата и помогна на жена с гипсиран крак да слезе. Засуети се, нямаше патерици, трябваше да я придружи до тях.                    - Я, Кремена! - промърмори, Марин и понечи да й помогне.                                                   - Дидо! Извинявай, че не можах да ти се обадя! Кола ме блъсна на пешеходната, счупи се телефона ми. После обяснения пред КАТ, гипс и подпис за да мога да изляза от болницата. Благодаря ти, че ме изчака!                                                                           Мъжът стисна букета, пръстите му изпукаха от силата. Приближи се и я прегърна.       - Виж, купих ти парфюм, остана здрав. Мъжът я притисна в обятията си и сълзи потекоха от очите му.                                                                                                                              - Момент, мила! Дръж се за минутка! Обърна се, прегърна усмихващият се, Марин.      - Благодаря ти! - тихо прошепна.